Home История

История

От зората на цивилизацията

Един от най-интересните проблеми в европейската археологическа наука е кога за първи път човекът стъпва на континента. Според данните, с които разполагаме в днешно време, прародината на човека е Африка. Прачовекът се появил преди около 3-4 милиона години, а около 2 милиона години започва разселването към други континенти.

Според популярните научни теории два са възможните „маршрута” за заселването на Евразия – през Гибралтар на Иберийския полуостров или през Дарданелите на Балканския полуостров. Доскоро науката залагаше на пътя през Испания – в склона Леон и в залежите Орсе са открити артефакти на 1.2 милиона години.


Homo Sapiens в Белоградчишко

Последните разкопки на археолозите в пещерата Козарника край Белоградчик обаче променят това схващане. Открити са доказателства за човешко присъствие поне отпреди 1.6 милиона години. Проучването на пещерата започват през 1996 г. под ръководството на Националния археологически институт към БАН и Института за геология и праистория на квартера в Бордо, Франция с ръководители Николай Сираков и Жан-Люк Гуадели.

Откритото от тях до този момент разкрива една палеолитна култура. Тя значително се различава от находките в пещерите Бачо Киро и Темната дупка, но показва сходства с артефакти от Западна Европа, но с няколко хилядолетия по-стара. Пещерата е обитавана през периода на средния палеолит, но истинската сензация е открита в по-долните исторически пластове на възраст от 1.6 милиона години. Там археолозите откриват зъб от индивид Homo, възможен Homo Erectus.

Голям интерес за научната общност предизвиква и друга находка от епохата на ранния палеолит. Това са няколко кости с датировка от преди 1.2-1.4 милиона години, по които има нанесени резки. Според археолозите те са направени умишлено, а не са случаен резултат от механична дейност. Тази хипотеза се противопоставя на преобладаващото схващане, че Homo Sapiens развива символно мислене преди около 50 хиляди години.

Издълбаните парчета кост, открити в Козарника, водят учените до заключението, че първите обитатели на пещерата са можели да изразяват абстрактни понятия чрез скулптури. Резките по откритите кости отнесени към старокаменната ера, позволяват да се предполага, че първите хора са отброявали дните.

В следващите периоди животът в Белоградчишко става все по проследим. Образци от бронзовата ера са намерени край селата Крачимир, Рабиша и Салаш, а от желязната Долни Лом, Димово и отново Крачимир. Наличието на артефакти от ранната и късна античност в землищата на селата Рабиша, Салаш и Граничак и в самия Белоградчик свидетелстват за трайното човешко присъствие в района.


 

Смелите траки

Древногръцкият историк Херодот споменава трибалите като едно от 22-те съществуващи тракийски племена. Днес учените смятат, че под това име трябва да се разбира конгломерат от три групи еднородно население, разположено западно от река Тимок, източно от нея и северно от Дунав. Местоположението и общата племенна територия на това население през IV в.пр.н.е. достига на запад до Морава, на север до Карпатите, а на юг прехвърля Стара планина, опирайки до Витоша, Плана и Ихтиманска Средна гора. Югозападно трибалите граничели с илирите, на изток с мизите, на югозапад с агрияните, а на югоизток с одрисите.

Поминъкът на трибалите е обусловен от природогеографските особености на района. В долините на реките са развивали земеделие, в полупланинските райони – скотовъдство, овощарство и лозарство, а в планинските райони развивали успешно минно дело и металолеене. Обработвали са метални изделия и украшения, занимавали са се с грънчарство, керамика и търговия. Големите тържищата в района на трибалите по онова време са Сердика и Ниш.

От достигналите до нас източници се разказва, че трибалите се славели като много силно и непокорно племе, което не търпяло чужда власт и се опълчвало дори и на най-могъщите владетели. Така през 424 г.пр. Хр. те успели да спрат одриската експанзия към Софийско и Нишко поле, а в битката изглежда е загинал и самия одриски цар Ситалк.

През 376 г. пр.Хр. трибалите се спуснали по река Места, стигайки чак до Бяло море. Там те превзели и опустошили старата и богата гръцка колония Абдера (близо до днешна Кавала), след което нейното политически и икономическо значение се изгубило.

През 342 и 339 г.пр.Хр. те успяват да отблъснат атаките на Филип II Македонски, които искал да включи земите им в границите на завзетите балкански територии. Няколко години по-късно (335 г.) синът му Александър Велики предприема нов поход срещу трибалите. Неговата цел била да подсигури северната си граница и да подсили армията си с подготвени тракийски войни преди да започне войната с персите. Изходът от този поход е неизвестен. Предполага се, че трибалите са признали върховенството на завоевателя, но са запазили вътрешната си автономия. След разпада на империята на Александър Велики земите от Балканския полуостров са наследени от пълководеца му Лизимах. Липсват данни дали трибалите са се подчинили или са успели да запазят своята автономия, но през 15 г. сл.Хр. римляните окончателно подчиняват земите на днешна северна България и образуват провинцията Мизия.


Римска епоха

Именно римляните издигат за пръв път крепост в Белоградчик. Това станало през I век, за което свидетелстват откритите монети с лика на император Веспасиан. Крепостта е по-стара от тези в Бонония (Видин) и Монтана. Счита се, че Белоградчишката крепост е била основна за региона и служела за преграда на прохода Свети Никола, през които минавал пътят от Рациария към долината на Тимок.

Новото селище възникнали в съседство с крепостта във връзка с необходимостта да обслужва гарнизона. Това вероятно е станало през III век, което се доказва и от запазената до днес римска част от крепостта. Селището надживява хунските нашествия и оцелява през периода V-VI век, но след това е претопено с преселенията на славянските племена.


Първо българско царство

Създаването на Дунавска България през 681г. не променя съществено положението на земите в белоградчишко. Селището и крепостта продължават да се развиват. В началото на IX век, те са опорен граничен пункт за българската държава, която трябвало да държи под контрол славянските племена от другата страна на Стара планина и река Тимок.

През периода на Първото Българско царство в района на Белоградчик е имало няколко важни крепости. Най-голямата сред тях била калето Узбег, издигнато на огромен скален масив, което го правело непристъпно, но с голям зрителен обхват. Укреплението се намирало на стария римски път, който продължавал да играе важна роля. Достъпът до крепостта се осъществявал посредством въжени мостове, прехвърляни от съседните скали.


Второ българско царство

За периода на Второто българско царство основна в района остава белоградчишката крепост. По това време са поставени основите на днешния град, за това свидетелстват сребърни монети на Иван Александър (1331-1371) и сина му Михаил Асен.

По това време характерно е феодалното разделение на земите. Още през 1207г. четирима кумански боляри вдигат бунт и отцепват Видин и областта. Цар Борил успява да потуши недоволството с помощта на унгарски рицари, но оттогава започват и маджарските интереси към района.

След татарското нашествие в руските княжества (1240 г.), множество руски аристократи търсят спасение в България. Сред тях е потомъкът на киевските князе Яков Светослав. Иван Асен II го прави управител на област в западна Стара Планина. След смъртта на могъщия цар настъпва отслабване на държавата. От това се възползват много от едрите феодали, за да извоюват по-голяма самостоятелност или дори да предявят претенции към българската корона. Статусът на Яков Светослав във феодалната система на тогавашното българско царство не е много изяснен, но се предполага че той е подкрепил Константин Тих (1257-1277) срещу негов съперник за престола и получава титлата деспот.

Наследник на Яков Светослав в края на XIII век става деспот Шишман. Границите на владенията му се простират от Железни врата на запад до Враца и Оряхово на изток. Столицата на Шишман е Видин, а Белоградчик остава втора по значимост крепост. През 1292 г. деспотът предприема военен поход срещу Сърбия, но при крепостта Ждрело претърпява поражение от войските на сръбския крал Стефан Милутин. Сърбите нахлуват във Видинското деспотство и превземат столицата. Шишман търси убежище при татарския хан Ногай, който му обещава подкрепа. Изправен пред сблъсък с татарските орди, сръбският крал се оттегля от Видинското деспотство. Около 1313г. владетел на Видин е Михаил Шишман. Десет години по-късно той е избран за владетел на българското царство и областта отново попада под контрола на Търново.

Между династичните разпри и борбите за контрол върху една или друга територия, от юг се появява заплахата от османското нашествие. Но поради географското си разположение Видинското царство на Иван Срацимир както и Белоградчик остава незасегнато от османските нападения чак до края на XIV век.

През цялото си съществуване Втората българска държава се бори с процесите на разпокъсване характерни за епохата. Видинската област е от най-проблемните в това отношение. Още при на управлението на цар Борил (1207-1213) е вдигнат бунт във Видин. Царят го потушава с помощта на маджарските рицари.

След смъртта на Иван Асен II настъпилите борби за трона отслабват контрола на Търново върху областите на царството, което дава възможност на местни велможи да се обявят за независими. Към края на 13 век боляринът (приеман от някои учени за деспот Шишман) владее Видинската област като независим господар. Границите на владенията му се простират от Железни врата на запад, до Враца и Оряхово на изток. Столица на Шишман е Видин, а Белоградчик е втора по значимост крепост.

Около 1313 г. владетел на Видин е вече Михаил Шишман. След като през 1323 г. той е избран за цар на България, Видинското деспотство управлявано от брат му Белаур, отново попада под контролa на Търново. След гибелта на цар Михаил III Шишман във Велбъждската битка (1330) на българския трон застава синът му Иван Стефан. Скоро той е свален и цар става племенникът на Михаил Шишман Иван Александър. Белаур, който води просръбска политика, се обявява против новия владетел и между двамата започва война (1331), завършила с победа за Иван Александър и ново преминаване на Видин под контрола на Българското царство.

През 1355 г. първородният син на Иван Александър Михаил Асен загива при битка с османците. Така на трона трябва да застане брат му Иван Срацимир. Царят обаче предпочита сина си от еврейката Сара Иван Шишман, който също е коронясан за съцар и подготвен да наследи властта в Търново.

Като компенсация Иван Срацимир получава Видинското деспотство. Според някои то още тогава е наречено Видинско царство, докато останалата част е позната като Търновско царство.


Маджарската окупация

В началото на 1365 г. унгарският крал Лайош I Велики заплашва с война Влашкото и Молдовското княжество и владенията на Иван Срацимир. Князете на Влахия и Молдова се признават за унгарски васали, но видинският владетел отказва.

Начело на голяма войска Лайош I Велики нахлува във Видинско, завзема някои по-малки крепости, след което се насочва към Видин. Обсадата започва на 30 май и завършва на 2 юни с превземането на Видин. Иван Срацимир и неговото семейство са пленени и заточени в Хърватия, като са принудени да приемат католицизма. Завзетата област е превърнатата в „банат“ подчинен на краля на Унгария. Населението насилствено е приобщено към западното християнство.

През 1369 г. цар Иван Александър влиза в съюз с влашкия войвода Владислав Влайку и отцепилия се деспот Добротица с цел освобождаване на Видин от унгарците. Влайку завзема Видин и го окупира за 6 месеца, но унгарският крал успява да си го възвърне. Той влиза в преговори с Иван Александър и се съгласява да му върне Видинската област, ако царят му даде дъщерите си за заложнички.

Към края на годината Видин отново е в български ръце, а Иван Срацимир е освободен и се връща във владенията си.

На 17 февруари 1371 г. умира цар Иван Александър. Всеки от двамата му наследници – Иван Срацимир и Иван Шишман, смята себе си за единствен законен владетел на Българското царство и не признава правата на другия. Стига се до окончателно отделяне на Видин от останалите български земи и обособяването на Видинско царство.

Поради разположението си Видинското царство остава на първо време незасегнато от турските нападения. Иван Срацимир не се намесва по никакъв начин в борбата на Търновското царство срещу Османската империя.

С нарастване на османската заплаха, за да избегне евентуална агресия, Срацимир се признава за турски васал. Задължава се да изплаща ежегоден данък и да подпомага султана с военни сили, когато това бъде изискано от него.

След като падат Търновското царство и Добруджанското деспотство, през 1395 г. видинският цар е принуден да допусне турски гарнизон в столицата си. От тогава е засвидетелствано пратеничество на видинския цар до турския управител на покореното Търново. То е оглавявано от митрополит Йосиф Бдински и престолонаследника Константин. Те измолват мощите на света Филотея Търновска и ги отнасят във Видин.

През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд I организира кръстоносен поход срещу османските турци. Когато армията му достига до Видин, Иван Срацимир с готовност отваря вратите на крепостта за кръстоносците. Той предава в ръцете на Сигизмунд турския гарнизон и всячески му съдейства, разчитайки с негова помощ да се избави от османската опека. На 25 септември, в битката при Никопол, християнската армия е разгромена от султан Баязид I.

След победата си той се отправя към Видин, за да се разправи с изменилия му васал. Иван Срацимир се явява пред султана, за да изяви покорството си, разчитайки на обещанията му, че ще бъде помилван. Баязид нарежда да бъде окован във вериги и отведен в Бурса. По-нататъшната съдба на Иван Срацимир е неизвестна.

Според преобладаващата представа падането на Видинското царство в ръцете на турците през 1396 г. слага край на Втората българска държава. Престолонаследникът Константин обаче успява да се спаси. Той, заедно с първия си братовчед княз Фружин (син на цар Иван Шишман), по-късно (1408 – 1413) оглавява първото въстание на българите срещу Османската империя.


Османски период

След падането на България под Османско владичество Белоградчик запазва административните си функции и значене. В първите десетилетия на периода в района са пребивавали само войниците от гарнизона на крепостта. Независимо от асимилационната политика на Високата порта след XV век, християнското население в областта е доминиращо.

По-сериозно влияние османското владичество оказва върху икономическото и социалното положение на българите. Разделението се прехвърля и върху градоустройството като в Белоградчик се обособяват три махало. В две от тях, разположени непосредствено до крепостта, живеят семействата на офицерите от гарнизона. Спомен от това време е богато украсената джамия „Хаджи Хюсеин” построена през 1771 г.

Третата християнска махала имала собствен облик със своите спретнати бели къщички. Така османците оставили на града старото българско име, като само поставят турската наставка за умалително „чик” или Белоградчик – малък Белград.

Основен поминък на местните хора през целия османски период остава животновъдството, земеделието и винарството. През XVIII – XIX век процъфтяват златарството, железарството, развиват се и грънчарството, терзийството и абаджийството.


Размирни времена

В края на XVII в. земите на северозапад стават арена на въоръжени конфликти по време на войната между Високата порта и Австрия и свързаното с нея Чипровско въстания.

Още през пролетта на 1688 г. въстанически части под ръководството на Георги Пеячевич напускат Чипровци и се присъединяват към австрийската армия. Войските на Пеячевич участват в превземането на крепостта Оршова и областта Банат. След битката при Белград въстанието обзема цяла северозападна България. Настъпващите 6 австрийски полка не успяват да координират българските части, които бездействат и дават възможност на османците да се прегрупират. Решителната битка се състои през октомври 1688 г. в местността Жеравица, близо до Кутловица, където въстаническите войски са разбити от османски войски и маджарските им съюзници, предвождани от граф Емерих Текели. Макар че сраженията продължават, въстанието бързо е потушено.

Чипровци е превзет на 18 октомври след героична отбрана и напълно разрушен, заедно с околните села Копиловци, Железна и Клисура. Почти цялото им население е избито или отвлечено в робство. В следващите месеци съпротивата продължава, като постепенно остатъците от въстаническата армия се превръщат в хайдушки чети. В това време австрийски части зад Балкана бездействат, а австрийците превземат Видин чак през есента на 1689 г. Чипровското въстание слага край на статута на Северозападна България като буферна зона между османската империя и хабсбургските територии. Сложен е край на католическото влияние. Ликвидирани са привилегиите на българската аристокрация и властта, която тя упражнява в района. Значението на Чипровци като културно и икономическо средище силно намалява.

Въпреки всичко хайдушките чети съществуват през целия период на османско владичество. Причината за бунтовете през първата половина на XIX век. е неприлагането на Гюлханския Хатишериф и Хатихумаюна – реформените актове, целящи подобряването положението на християнското население и най-вече неговото оземляване за сметка на спахийските чифлици. Разбира се допълнителен тласък дават и освободителните движения в сръбско, довели до създаването на автономното княжество през 1817г. именно тези два фактора предизвикват поредица от бунтове и въстания в северозападна България – през 1806, 1821, 1833, 1835 в Пирот, и Манчовата буна през 1836-1837г.

Следващото десетилетие е ознаменувано с нови въстания в Нишко през 1841 г. и 1848-1849г. и Пуювата размирица от април 1849г. Така в навечерието на Кримската война населението в Белоградчик и околностите му било силно революционизирано.

През 1850г. населението на Белоградчик се вдига на бунт. Като организатори на въстанието се сочат първенците Вълчо Бочев, Лило Панов, Дядо Божин, Недялко Влахът, Константин Янев и Петко Казанджи. На чело на бунтовниците застава нахията Цоло Тодоров. В началото на годината в Раковишкия манастир се събира комитет, който взема решение въстанието да започне на 1 юни. Манастирът пази ценната реликва „кървавото съзаклятие” – документ, подписан с кръвта на участниците.

Въстанието започва на уречената дата от село Воднянци. Оттам капитан Кръстьо повежда хората си към Лом, но четата е разбита от добре въоръжения гарнизон.

Връх на въстанието е обсадата на Белоградчик, която трае десет дни. В нея участват повече от десет хиляди зле въоръжени селяни. Въстаниците удържат артилерийския огън, но не можели да предприемат атака, тъй като били въоръжени предимно с хладни оръжия.

След разгрома на въстаниците при Лом и Белоградчик османците обединяват силите си и атакуват. При първите сражения са отблъснати. Предприетата нова офанзива на 19 юни завършва с поражение за българите. След окончателния разгром на въстанието османците подлагат населението на жестоки гонения, но въоръжената борба не спира. Въстаниците организират укрепени лагери в Стара планина. Защитата на пътищата и останалите неразрушени села се осигурявани от конни отряди, което принудило властите да потърсят контакт с местното население. Било постигнато споразумение за изпращане на делегация до Високата порта, където те да изложат исканията си и причината за бунта. На 14 август 1850 г. делегатите били приети от висшия административен съвет и уверени, че исканията им ще бъдат разгледани от султана.

Година по-късно земята на селячеството була раздадена срещу облигации, които трябвало да бъдат погасени в продължение на 50 години. Освен това се гарантира общинското самоуправление и дори се обсъжда въпросът за даване на автономия на северозападна България. Въпреки облекченията на султана, районът остава размирен и четите на се разформироват.

 

Освобождението

По време на руско-турската освободителна война Белоградчик е обсаден от румънски военни части, които не успяват да изтласкат турския гарнизон. Чак след сключването на Одринското примирие на 25 февруари 1878г. жителите на Белоградчик официално приемат руските войски.

След Освобождението Белоградчик запазва занаятчийския си облик и ролята си на околийски център. През периода е извършено значително строителство. През 1894г. са построени читалището и театралния салон, през 1901г. ново училище и десетина години по-късно и градска болница. Населението продължава да се увеличава и макар и бавно през 1946г. наброява 2192 души.


Войни за национално обединение

Сръбско-българската война започва в началото на ноември 1885г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България и Източна Румелия, обявява война на България. Забележителната българска военна победа, наричана още „капитаните побеждават генералите” става предпоставка за международното признаване на Съединението.

Сърбия организира офанзивните си действия чрез Нишавска армия (Западен фронт) и Тимошка армия (Северен фронт). За разлика от първото направление, където българите бързо минават в настъпление, на Северния фронт сръбската армия напредва към Видин. Съотношението на силите е неравностойно. Сърбите наброяват 22 000, докато българските защитници сред които няма нито един редовен войник наброяват 15 000.


Белоградчик в Сръбско-българската война

Сраженията се водят 3 до 6 ноември 1885. Според плана на командващия Тимошката сръбска армия генерал Лешанин 14-ти резервен полк се насочва през Кадъбоазкия проход към Белоградчик. След като преодолява съпротивата на прикриващите български подразделения, противникъЕмерих Текелит излиза към село Салаш и заема позиция на връх Ведерник. Оттук той започва обстрел на Белоградчишката крепост. През това време към Белоградчик се насочва и сръбски батальон, настъпващ през прохода Св. Никола. Проходът е отбраняван единствено от 160 души доброволци. По това време Белоградчишката крепост е отбранявана само от 2-ра запасна рота и една дружина доброволци, общо около 1600 души.

Овладяването на Белоградчик било от особено значение, т.к. давало възможност на противниковата войска да се насочи към Видин. По тази причина командирът на Северния отряд капитан Атанас Узунов заповядва на командира на Белоградчишкия отряд поручик Стефан Чолаков да задържи на всяка цена града. За тази цел получава подкрепление от още 400 души от опълчението и Сандровската доброволческа чета, която е под командването на поручик Панайот Дворянов. На 5 ноември Сандровската чета успява да се промъкне в Белоградчик и заедно с Чолаков организират отбраната на града. През следващите дни поради падналата мъгла противникът остава да обстрелва крепостта, но на 6 ноември когато времето се прояснило, преминават в настъпление. Вместо да дочака удара, Белоградчишкият отряд също минава в настъпление, като атакуват в тил. Сърбите помислили, че са обкръжени, преустановяват настъплението и се оттеглят на около 2 км западно от града. Отстъплението на 14-ти сръбски полк не дало възможност на сръбския батальон, настъпващ през прохода Св. Никола, да атакува. Той също се оттегля през село Чупрене към границата.

По време на боевете сръбските войски дали 46 жертиви, около 50 ранени и 90 пленени. Като трофеи били взети конят и сабята на командира на полка. Българските подразделения дали само 1 убит и 4 ранени.


15-ти Ломски пехотен полк

Белоградчик още живее със забележителните подвизи на един от най-славните пехотни полкове в новата ни история 15-ти Ломски, който квартирувал в града. Полкът е формиран във Видин през 1889 г. от 2-ра и 3-та дружини на 3-ти пехотен Бдински полк.

Под развятото си знаме 15-ти пехотен Ломски полк участва в Балканската война (1912-1913г.), в боевете при Люлебургас, Тюрк Бей, Татар-кьой, Умурча, при атаката на Чаталджанската позиция, височините при с. Езедин, селата Ялос и Кули-Бургаз.

В Междусъюзническата война (1913г.) участва в сраженията при с. Долна махала, Хисар, в района западно от р. Вардар, езерото Дусердус, на изток от Дойранското езеро, в боевете при селата Будинарци и Умляно, вр. Баяз-тепе, вр. Руен, с. Панчарево и при р. Кузлу дере.


Първа Световна война

През 1915 г., в началото на Първата световна война 15-ти пехотен Ломски полк участва в боевете при Стайково бърдо, височините при Планиница, Буково, Върбовец. През 1916 г. воюва при с. Лажец и вр. Острец, а през 1917 г. – в боевете при Червената стена, където е убит командирът на полка полковник Стефан Илиев. Неговото място заема полковник Васил Шишков.

След Солунското примирие от 29 септември 1918 г. полкът остава в плен съгласно условията за капитулация. Полковник Шишков започва да организира спасяването на знамето. През нощта на 3 срещу 4 октомври 1918 г. заедно с подполковник Христо Младенов, скриват знамето в сандъче от патрони и го заравят. За да заблудят французите демонстративно запалват празният калъф на знамето. След като са претърсени, офицерите и войниците от Белоградчик са отведени в пленнически лагери под френска охрана. В това време поклонник Шишков взема обратно знамето на полка. След дълго укриване под ризите на войниците, на 6 февруари 1919 г. знамето е предадено на полковник Йосиф Петров. Той, като свръзка при Френското главно командване в Солун, го предава на началник-щаба на 10-та дивизия в гр. Гюмюрджина полковник Вълков, който от своя страна го предава в Министерство на войната. Знамето е наградено с Възпоменателните медали за войните 1912-1913 г. и 1915-1918 г., а през 1923г. е наградено с „Възпоменателна металическа гривна” за спасяване а спасителите му – със „Знак за спасяване на знаме”.


Втора Световна война

През 1941-1942 г. и 1944 г. полкът е на гарнизон в Битоля, Крушевац и Бяла паланка. Участва в първия етап на заключителния период на Втората световна война в Европа като част от 6-та пехотна Бдинска дивизия и воюва в Стражевац, Бяла вода, Куршумли. В началото на октомври 1944г. получава задача да настъпи в района на Сливовик, Коритници. На 14 октомври полкът участва в освобождението на Ниш, участва в Косовската операция и завладяването на Подуевското поле,настъпва през Копаоник планина. На 25 ноември 15-то ломски полк достига линията Маджари-Майдан, където дава 103 убити и завършва бойният си път.

 

 


Източници и Допълнителна литератира

Източници: По книгата на Константин Събчев „Тайните на Белоградчик”, С. 2011

Допълнителна литература:

Н.Сираков, Ж-Л. Гуадели. Разкопки в пещера Козарника, Ранен-Късен Палеолит, из Археологически открития и разкопки през 2005 г., XLV Национална археологическа конференция, АИМ-БАН, 2006.

„История на българската държава през средните векове. Том III. Второ българско царство. България при Асеневци (1187—1280)“-Васил Н. Златарски, издателство „Наука и изкуство“, София 1972 г.

„История на България. Том III. Втора българска държава“, Издателство на БАН, 1982 г.

„Българските ханове и царе VII-XIV век“, Йордан Андреев, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1988 г.

„От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие 1354-1571 г.“, Христо Матанов и Румяна Михнева, издателство „Титиа“, София, 1998 г.

„Жития на сръбските крале и архиепископи“, Данило (архиепископ, сръбски книжовник от 14 век).

„Похвално слово за Филотея Темнишка“, Йоасаф Бдински (видински митрополит, български книжовник от кр. 14 – нач. 15 век).

„Безименна българска хроника“, неизвестен автор от 15 век. Български бойни знамена: www.boiniznamena.com